Николина Чакърдъкова разказа за един от най-болезнените моменти в живота си – внезапната загуба на много близък семеен приятел. По думите ѝ новината за смъртта му я заварила на път и я разтърсила до такава степен, че в първия момент не знаела как да продължи.
„Моят най-добър семеен приятел почина изведнъж, изневиделица. Имах чувството, че светът ми се срути. Не знаех дали да тръгна напред, дали назад“, споделя народната певица.
Чакърдъкова признава, че най-трудното при подобни внезапни загуби е липсата на време човек да се подготви и да се сбогува. Допълнително изпитание за нея се оказала професията ѝ, която често не позволява да се оттегли от публичността и да остане насаме с болката си.
В деня, когато преживявала тежко загубата, певицата имала планирано участие на голяма сцена в парк.
„Когато ми стана много трудно, отидох в гората и виках с всичка сила. Исках мъката да излезе от мен. Тогава имах чувството, че сърцето ми няма да издържи и трябва да направя нещо“, разказва тя.
С дъщеря си Мария
На сцена само пет дни след смъртта на баща си
Разговорът връща Чакърдъкова и към друга тежка загуба – смъртта на баща ѝ. Само пет дни след кончината му тя трябвало да излезе пред хиляди зрители на концерт, планиран половин година по-рано.
Певицата си спомня, че на сцената се опитвала да изпълни професионалните си ангажименти, въпреки силната мъка.
„Спомням си, че когато погледнех публиката, всеки ми приличаше на моя татко. И преди концерта, и след концерта много плаках“, признава тя.
По думите ѝ именно тогава осъзнала колко тежко може да бъде за един артист да преживява лична трагедия, докато едновременно с това трябва да се усмихва пред публиката.
„Понякога съм завиждала на обикновените хора, че имат времето да си изживеят мъката – да се наплачат, да се настрадат. Месец-два, година. Докато ние я носим в себе си“, казва Чакърдъкова.
„Мъката остава, но трябва да продължиш“
Днес изпълнителката признава, че с времето се е научила по-бързо да преминава през трудните периоди. Не защото болката изчезва, а защото човек постепенно намира начин да живее с нея.
Според Чакърдъкова тежките загуби остават част от човека, но животът изисква да бъдат намерени сили за продължаване напред – дори когато зад усмивката пред публиката остава лична болка, която малцина виждат.
