logo

Златният глас Симеон Владов: Антъни Хопкинс се дублира най-трудно!

Златният глас Симеон Владов: Антъни Хопкинс се дублира най-трудно!

Когато през 2009 година получава наградата на Съюза на артистите "Икар" - "Златен глас" за работата си във сериала "Гордост" по БНТ, актьорът Симеон Владов благодари на Силвестър Сталоун, Брус Уилис, Антъни Хокпинс и на всички големи, които е дублирал. Като дете е искал да стане, космонавт, геолог, учител, археолог, астроном, лекар, пътешественик, като Робинзон Крузо.

В крайна сметка избира професията, която най-много му приляга - актьор. Днес, извън работата, бори напрежението с градинарство. Обича земята, растенията, животните, често говори с папагала си. Има колекция от кактуси и сукуленти. Покрай тях среща Гергана Въгларска, с която правят много хубави и полезни неща. Извън сцената.

 

- Г-н Владов, днес, като че ли е задължително всяко интервю трябва да започне с коронавируса. Какво ви отне пандемията?

- Отне ми възможността да работя. Аз съм артист на свободна практика и вече три месеца не играя в театъра. А участвах в три представления: моноспектакъла "Любовта не може просто да отмине" не Радослав Гизгинджиев, комедията "Брачни безумия" на театър "Криле" и мюзикъла "Мамма миа" на Софийската опера и режисьора академик Пламен Карталов. Там пея редом с Орлин Горанов и Ники Сотиров. Имаше предвидени турнета, предстояха и две нови премиери: "На един пръст от рая" и "От умрял писмо", където щях да играя играя главната роля. Всичко това обаче, пропадна.

- А нещо да "получихте" от коронавируса?

- Пандемията ми даде проглеждане. Разбрах колко струват някои хора, които смятах за свободомислещи, сводолюбиви с напредничеви идеи и дух. Всъщност, те се оказаха едни страхливци, свиха се в черупките си и не надигнаха глас в защита на себе си и свободните професии

- Защо станахте актьор?

- В пети клас рецитирах, пеех свирех на пиано и тогава реших, че сцената е моето бъдеще. Пазех мечтата си в тайна от всички. След това проф. Любомир Кабакчиев ме прие в класа си във ВИТИЗ. На изпитите го видях за първи път. Много възпитан, елегантен, усмихнат, ведър. Той ни предразполагаше да дадем най-доброто от себе си. За съжаление обаче, веднага след това Кабакчиев почина. Завърших при проф. Димитрина Гюрова и асистентът й Пламен Марков. После ме поканиха в Пернишкия театър и четири сезона бях там.

- Какво си спомняте от това време?

- Пътувахме много, играх на голями сцени, с добри актьори. Усетих сладостта и трудностите на професията. Направих много главни роли. Бяхме заедно с Рени Врангова, тогава също начеваща актриса. Носех трепета на младия актьор, вярата и наивността, че от нас зависят мното неща, че аплаузите на публиката са смисъла живота ни. Оказа се обаче, че наистина изкуството е изкуство, но реалният живот е друго нещо. Когато артистът не се чувства сигурен и спокоен там, където е, той трябва да си тръгне. Така 1995 година напуснах доброволно.

- Излезли сте на улицата в най-тежкото време. Защо?

- Тогава артисти на свободна практика бяха само хора от ранга на Татяна Лолова, Цветана Манева, Стефан Данаилов. Всички ми казаха: "Ти си луд! Но театърът ни вече бе заприличал на кръчма. Миришеш на манджи и алкохол. Златното време на големия актьор и директор на театъра Георги Русев вече беше отминало.

- Какво ви предложи улицата? Може би страх?

- Уплаших се наистина, но близки и приятели ми помогнаха. Явих се на конкурс в единствената тогава БНТ за дублаж, харесаха ме, и започнах там. Стана ми интересно. Втория филм, в който озвучих актьора Дан Акройд, беше "Ловци на духове". Впоследствие дойдоха Силвестър Сталоун в "Роки", Брат Пит, Антъни Хопкинс, Брус Уилис...

- Гласът не засенчи ли лицето ви?

- Да. Случи се точно така. Бях на дублажа от сутрин до вечер. Нямах нито време, нито възможност да играя в театър. И това продължи десетина години. Върнах се на сцената с музикално поетичния спектакъл "Любов, пламък бял", в който композиторът Розалин Наков свиреше на пиано, а аз рецитирах стихове и пеех. Публиката много го хареса.

След това дойде моноспектакъла: "Най-сетне край" на Петер Турини и режисьора Радослав Йорданов. Героят е писател, който казва: "Ето сега ще броя до хиляда и ще се самоубия". Това е първата му реплика. 80 минути сам на сцената. Много изтощително. Голяма школа. След като ме гледа Йосиф Сърчаджиев ме поздрави и каза, че много малко актьори у нас биха имали енергията и таланта да издържат на това напрежение. След тази оценка можех само да мълча.

Вторият ми моноспектакъл "Любовта не може просто да отмине" бе написан специално за мен. Играл съм го над 70 пъти из цяла България, а с голям успех и в Израел, и Гърция.

- Това е пиеса за емигрант, минавало ли ви е през ум и вие да емигрирате?

- На млади години - да. Само че много обичах България, близките, приятелите си. Наивно мислех, че нещата у нас ще се оправят бързо, с магическа пръчка, но не се оказах прав.

- Днес съжалявате ли, че не заминахте?

- Не, защото нито един български актьор не успя в чужбина. Може би Санчо Финци е единственото изключение.

- Осъществявате детската си мечта да играете Васил Левски...

- Като дете в Ботевград бях в училище Васил Левски. Тогава, в пети клас, две учителки откриха, че имам прилика с Апостола. После в един рецитал играх Левски. Мислил съм си, че докато завърша НАТФИЗ някой ще забележи приликата ми с Дякона. Но годините минаваха, станах на 35 години и като поспирах пред паметника на героя, все си виках: Тази мечта отмина.

Но ето, че дойде момента Искрен Красимиров да ми предложи да изиграя Левски в документално-игралния филм "Лъвский-европеец в българско" от проекта "Незабравимата България". Гримираха ме, бинтоваха главата ми и казаха, че приликата е поразителна. Научих думичките, казах си ги по начина, който искаше режисьорът и това беше всичко.

С този филм после ходихме при българите в Швейцария, Великобритания, Испания и там хората, след прожекцията, ми казваха: "Дойде Левски! Констанитин Велики пък бях в немско българската продукция "Сагата на Европа" за телевизионния канал "Histori".

- 25 години сте свободен актьор. Какво животно е това и различава ли се то от другите?

- Разликата е, че артистът на свободна практика не може да си позволи да се отпуска. Не може да не знае текста си, да напълнее, да е пил цяла нощ и да излезе на сцената Трябва да е винаги в кондиция.

- А другите ви колеги могат ли?

- Могат, защото в държавния театър има хора, които изобщо не играят, получават си заплатите и са доволни.

- Кой от големите актьори ви е бил най-труден за дублиране

- Антъни Хопкинс, когото съм озвучавал в два филма. Брус Уилис в сериала "Съдружници по неволя" също не беше лесен. В анимациите съм озвучавал всякакви животни, а веднаж се случи пред микрофона да съм и жена-вещица.

- Гледате ли после филмите, които сте озвучавали?

- Никога. Не гледам филми въобще. Преситен съм от кино, след като го правя от сутрин до вечер.

- Любимата ви фраза: "Никой не е съвършен" от филма "Някои го предпочитат и горещо", успокоява ли ви.

- Разбира се. Казвам го с усмивка. Ние настина не сме съвършени и не трябва да се вземаме на сериозно. Иначе, ще се превърнем в ояли се темерути, които се мислят за център на вселената. А другата ми любима мисъл е: "Всичко, които не е страст, е досада"./show.blitz.bg

Интервю на Исак ГОЗЕС

Коментирай

firebg

firebg 18.06.2020 19:30

пожарни касети http://www.firebg.org/bg/products/64/65/