Лиляна Петрова - Лулу: Пътят на художника е осеян с дупки, по дълбоки от софийските

Странстващ артист - това определение доста би подхождало на Лиляна Петрова - Лулу. През последните години тя и картините й кръстосваха непрестанно Европа. Но: "Аз съм българка и искам да направя нещо тук", казва художничката. Като потвърждение на думите си, на 18 април тя открива изложба в Руския културен център. Нарекла я е „Въображаема реалност“ и в нея ще бъдат показани главно живописни и грифични творби.

Лулу e завършила Националната художествена гимназия и НАТФИЗ, специалност „ Мода и промишлен дизайн”. Бакалавър по графичен дизайн и и магистър по „Живопис“.

- Лулу, какво разбирате под „Въображаема реалност“?

- Това е ежедневието ни - хора, ситуации, обекти, пейзажи. Преди десет години се оказа, че съм силно алергична към маслените бои и трябваше да се откажа от тях. Но тогава открих акрила. Винаги много съм харесвала и акварела. Такива са и рисунките, които ще покажа.

- От къде е е това Лулу?

- Имах школа по рисуване. И понеже малките госпожици, които се учеха при мен не можеха да казват Лили, ме наричаха Мис Лулу.

-Как стигнахте до рисуването?

- То стигна до мен. Рисувам от тригодишна. В Москва, където живеехме, изрисувах целия апартамент. Тогава ме заведоха в едно ателие. И започнах да се уча. Бях най-малката в групата. Първата си самостоятелна изложба направих през 2005 година. Показах Париж и портрети на свои приятели. Върху рисунките с компютър налагах фотографии: камък, пръст вода и вадих принтове. Това в България още не беше правено. Някои го отрекоха . А сега е масова практика.

- Кой купи първата ви картина?

-  Поне веднаж в годината го виждам и си говорим. Прилича на Исус с дълга бяла брада и коса. Тогава хареса портрет на момиче с две опашки и оранжева коса. А очите зелени и много магнетични. Теглят те и те плашат.

- Имате доста изяви в чужбина. Как успяхте да пробиете в Лондон например?

- Изпратих портфолиото си в галерия „Брик Лейн“. Те ме поканиха и представиха пет мои картини в една групова изложба. Сюжетът бе връзката на човека, земята и космоса. Тогава пощата ми се напълни с покани за участия. Имаше голям интерес към работата ми. Галерията се грижеше за презентацията ми.

- И така стигате до Флоренция?

- Да, покани ме галерия „Ментана“. Подготвих четири картини за една смесена експозиция и бях много изененадана, че много скоро ми предложиха да направя самостоятелна изложба. Темата беше „Разказите на Лулу“, а картините бяха четиринадесет. От там отидох в Кан. Благодарение на галерия „Ментана“ направих за няколко месеца изложби в четири различни държави.

- Всичко изглежда много лесно. Сякаш се движите по гладко асфалтиран път?

- Само така изглежда. По асфалта има много дупки, повече от софийските. И то доста дълбоки. Всеки от нас иска освен да го потупат по рамото, да има и парична реализация. Това е много трудно. Навсякъде.

- Дори и в Обединените арабски емирства?! Как попаднахте там?

- Отидох на гости в Дубай и Абу Даби. Исках да участвам в един фестивал. Междувременно влязох в една галерия, представих се и две седмици след това вече водих курсове по живопис.

- Има ли интерес към рисуването там.

- Изключителен. Там хорат са доста консервативни. Религията не позволява да се рисуват голи тела и портрети. Мъж не може да преподава на жена. Курсистите ми бяха най-различни. Повече идваха, защото нямат какво да правят. Особено жените. Те не работят. Имат всичко, мотаят се по моловете и са жадни за някакви приключения. Имах 17 ученика на различна възраст. Някои за първи път хващаха четка, а направиха изключителни неща. Исках да работим и с модели, но не стана. Не бе възможно да съблечем човек, който да позира. Там най-много се рисуват камили, коне и шейхове.

- Ще отидите ли пак?

- Там всичко е много хубаво: чисто, цветя, фонтани, рай в пустината, но на мен ми е чуждо. Не издържам на температура, която надвишаваше 50 градуса. Живеех на тридесетия етаж в една стъкленица. Има и шокиращи за нас неща: Ако си изпуснеш портмонето, ще ти го върнат. Хора от цял свят, които работят яко, а местните ходят по моловете. Пият кафе и пушат наргилета. Бях на световната купа по конна езда и входът беше свободен. Най-красивита сграда е т.н. „Лувър“. Той е като летяща чииня, до част от която се стига по вода. Вътре е събрано изкуство от цял свят.

В Дубай можеш да видиш невероятни картини: Жени, чужденки, тотално разсъблечени, до тях местни, покрити в черно отгоре до долу. Проституцията е силно развита. Много момичетата работат на това поле, изкарват си хляба и никой не ги закача.

Интервю на Исак Гозес